Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.03 10:53 - чернова
Автор: rousse101 Категория: Поезия   
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.03 13:34


    Опитният детектив Алекс Крос вече е агент от ФБР, но още при обучението си е включен в разследването на поредица отвличания. Безследно изчезват красиви жени и мъже, за които никой не иска откуп. Скоро Алекс разбира, че всъщност става дума за купувани по поръчка на извратени клиенти хора. Избраните жертви се продават като роби. Този бизнес се ръководи от безмилостен престъпник от руската мафия, наречен Вълка. Страховит и неуловим, той сее смърт по пътя си, а когато Крос все пак успява да се добере до него, отвръща с поредица от покушения над семействата на агентите. Но дали човекът, когото ФБР арестува, е наистина Вълка?    Големият лош вълк  9 03
......................................................................................................................................................
  Мечтата му бе да се прочуе. Отвличането на децата на богати и известни родители го превърна в новина номер едно. За разследването на подобно престъпление ФБР се обръща към най-добрите си специалисти — детектива психолог Алекс Крос и амбициозната и красива Джези Фланаган. Но дори те не са от класата на престъпника. Докато цялата страна наблюдава как Фланаган и Крос попадат във всяка негова клопка, той разбира, че целта му е постигната, защото контролира играта на ужаса и смъртта, преди още да е направил решителния си ход    thriller ДжеймсПатерсън Големият лош вълк

Опитният детектив Алекс Крос вече е агент от ФБР, но още при обучението си е включен в разследването на поредица отвличания. Безследно изчезват красиви жени и мъже, за които никой не иска откуп. Скоро Алекс разбира, че всъщност става дума за купувани по поръчка на извратени клиенти хора. Избраните жертви се продават като роби. Този бизнес се ръководи от безмилостен престъпник от руската мафия, наречен Вълка. Страховит и неуловим, той сее смърт по пътя си, а когато Крос все пак успява да се добере до него, отвръща с поредица от покушения над семействата на агентите. Но дали човекът, когото ФБР арестува, е наистина Вълка?

  Трилър bg английски ДианаКутеваСтаменСтойчев     Моята библиотека Mylib SfbToFb2 Converter 2018-02-07 18:04:50 http://chitanka.info/book/5991 0.0  

Джеймс Патерсън

Големият лош вълк

Пролог

Кръстниците

Из полицейските среди от Вашингтон до Ню Йорк, Лондон и Москва за Вълка се разказва историята за едно невероятно убийство. Никой не знае дали наистина е било извършено от Вълка. Но историята никога не бе официално опровергана и не се отличава от други подобни жестоки инциденти, обичайни за живота на руския гангстер.

В една неделна вечер, в началото на лятото, Вълка отишъл в един строго охраняван затвор във Флорънс, Колорадо. Подкупил когото било нужно на много високо ниво, за да се срещне с италианския мафиот дон Агустино Палумбо, известен с прякора Малкия Гюс. Преди посещението Вълка имал репутацията на импулсивен и понякога доста нетърпелив. Но въпреки това близо две години подготвял срещата с Малкия Гюс Палумбо.

Двамата с него се срещнали в строго охраняваната секция на затвора, където нюйоркският гангстер от седем години излежавал присъдата си. Целта на срещата била да се постигне споразумение за обединяването на фамилията на Палумбо от източното крайбрежие на Щатите с Червената мафия, създавайки по този начин най-могъщия и безмилостен престъпен синдикат в света. Подобно нещо не се бе случвало досега. Говори се, че Палумбо бил доста скептичен, но се съгласил на срещата само за да види дали руснакът ще успее да проникне в затвора във Флорънс, а след това безпрепятствено да се измъкне.

Още от самото начало на срещата Вълка се държал с подчертано уважение към шестдесет и шест годишния дон. Докато се ръкували, той склонил леко главата си и противно на репутацията си, изглеждал доста плах и стеснителен.

— Физически контакт не е разрешен — разнесъл се в стаята през интеркома гласът на капитана на охраната. Казвал се Лари Ладове и му били платени 75 000 долара, за да уреди срещата.

Вълка не му обърнал внимание.

— Имайки предвид обстоятелствата, изглеждаш доста добре — обърнал се той към Малкия Гюс.

Италианецът леко се усмихнал. Бил дребен, но тялото му — стегнато и мускулесто.

— Упражнявам се по три пъти всеки божи ден. Почти не пия алкохол, а когато това се случва, е само по мой избор. Храня се добре, а храната е също по мой вкус.

Вълка се усмихнал.

— От думите ти разбирам, че нямаш намерение да излежиш тук пълната си присъда.

— Можеш да се обзаложиш на това — разсмял се Палумбо. — Едновременно три доживотни присъди? Макар че по природа съм дисциплиниран и изпълнителен… Но кой може да бъде сигурен за бъдещето?

— Кой наистина? Някога избягах от гулаг в Арктика. „Бил съм в гулаг и ти си мислиш, че можеш да ме изплашиш?“, казах на едно ченге в Москва. Какво друго правиш тук, освен да се упражняваш и храниш здравословно?

— Опитвам се да се грижа за бизнеса си в Ню Йорк. Понякога играя шах с един болен луд в дъното на коридора. Работил е във ФБР.

— Кайл Крейг — рекъл Вълка. — Мислиш ли, че наистина е луд, както разправят?

— Да, напълно. И така, кажи ми, пахан1, как си представяш този съюз? Въпреки неблагоприятните в момента за мен обстоятелства, аз съм човек на дисциплината и внимателното планиране. А за теб съм чувал, че си безразсъден и импулсивен. Активен си, участваш дори в най-дребните операции — изнудване, проституция, откраднати коли… Как бихме могли да работим заедно?

Вълка се усмихнал сдържано, а после поклатил глава.

— Както казваш, аз съм активен. Но не съм безразсъден, нито импулсивен. Всичко е за пари, нали? Елегантни дрехи, скъпи коли и тем подобна богаташка показност. Ще ти издам една тайна, която никой не знае. Това ще те изненада и може би ще те убеди.

Вълка се навел напред. Прошепнал тайната си и очите на италианеца внезапно се разширили от страх. Със смайваща бързина руснакът сграбчил главата на Малкия Гюс. Извил я силно и вратът на гангстера се прекършил с ясен и силен звук.

— Може би все пак съм малко безразсъден — измърморил Вълка. Сетне се обърнал към камерата в стаята и заговорил на капитан Ладове и останалите пазачи: — О, забравих, никакво докосване.

На следващата сутрин Агустино Палумбо бил намерен мъртъв в килията си. Почти всяка кост в тялото му била счупена. В московския подземен свят това символично убийство било известно като замочит2 — символизирало пълната и абсолютна власт на нападателя. С него Вълка дръзко заявявал, че сега той е кръстникът.

Първа част

Случаят „Бялото момиче“

1.

Търговският център „Фипс Плаза“ в Атланта беше истински образец на крещящата претенциозност с подовете си от розов гранит, извитите стълби с бронзова украса, позлатеното обзавеждане в стил псевдоампир и блещукащите неонови светлини. Мъж и жена наблюдаваха мишената „мама“, докато излизаше от „Найктаун“, понесла под мишница кутии с маратонки и разни спортни дреболии за трите си дъщери.

— Много е готина. Разбирам защо Вълка я харесва. Напомня ми на Клаудия Шифър — отбеляза мъжът. — Забелязваш ли приликата?

— На теб всички ти приличат на Клаудия Шифър, Слава. Не я изпускай от поглед. Гледай да не изгубиш малката си готина Клаудия Шифър или Вълка ще те схруска за закуска.

Екипът по отвличанията, или Двойката, както го наричаха, беше облечен в скъпи дрехи и това му помагаше да остане незабелязан сред шикозната обстановка на „Фипс Плаза“ в Бъкхед, Атланта. В единайсет часа предобед тук не беше особено оживено и това можеше да се превърне в проблем.

Помогна им, че мишената им се движеше унесено в своя свят, потънала в дребнавата си припряност. Сновеше из секциите на „Гучи“, „Касуел-Маси“, „Найктаун“, после „Гепкидс“ и „Паризиен“, за да се види с личната си консултантка и основния си доставчик — Джина. И не обръщаше никакво внимание на хората около себе си. Пътьом се консултираше с малкия си бележник с кожена подвързия и с ловък и обигран маниер купуваше избелели джинси за Гуен, кожен пътен несесер за Брендан, шнорхели и маски за гмуркане „Найк“ за Мередит и Бриджит. Дори си записа час при фризьора си в „Картър-Барнс“.

Мишената имаше чар и даряваше с приятната си усмивка продавачите, които я посрещаха и изпращаха в безбройните магазини. Тя придържаше вратите за онези, които идваха след нея, дори и да са мъже. А те се спираха, за да благодарят на привлекателната блондинка. „Мама“ беше секси във всяко едно отношение, покриваща и най-високите стандарти за една американска жена от голям град. И наистина приличаше на супермодела Клаудия Шифър. Тъкмо това щеше да я погуби.

Според професионалната й характеристика, Елизабет Коноли бе майка на три деца. Беше се дипломирала в елитния колеж „Васар“, випуск 1987-а, по специалността, за която самата тя казваше: „Степен по история на изкуството на практика е без никаква стойност в реалния свят — какъвто и да е той, — но е извънредно скъпа за мен“. Преди да се омъжи, работи като репортер за „Уошингтън Поуст“ и за „Атланта Джърнъл-Конститюшън“. Сега беше на тридесет и седем, макар че не изглеждаше на повече от трийсет.

През тази сутрин косата й бе прибрана под кадифена барета, беше облечена с поло с къси ръкави, пуловер и тесни панталони, които подчертаваха стройните й крака. Тя беше умна, религиозна — но в границите на разумното, — твърда и издръжлива, когато се налагаше, поне според характеристиката.

Е, много скоро щеше да й се наложи да бъде твърда и издръжлива.

Госпожа Елизабет Коноли щеше да бъде отвлечена.

Тя беше купена и през тази сутрин навярно бе най-скъпата стока, която се предлагаше в магазините на „Фипс Плаза“.

Цената й бе 150 000 долара.

2.

Лизи Коноли се чувстваше леко замаяна и се зачуди дали кръвната й захар, която постоянно играеше, не се е качила отново.

Отбеляза си наум да си купи готварската книга на Труди Стайлър — възхищаваше се на Труди, която заедно със съпругата на Стинг бе една от учредителките на фондацията „Рейнфорест“. Лизи определено се съмняваше, че ще успее да изкара днешния ден, без да полудее като онова нещастно малко момиче от „Екзорсистът“. Линда Блеър, така се казваше актрисата, нали? О, но на кого му пукаше, какво значение изобщо имаха подобни незначителни неща?

Днес се очертаваше истинска лудница. Първо: рожденият ден на Гуен и празненството, на което бяха поканени двайсет и един от най-близките й приятели от училище — единайсет момичета и десет момчета щяха да пристигнат в къщата в един на обед. Лизи нае една фирма за организиране на партита и вече бе приготвила обяд за децата, както и за майките или бавачките им. Дори ангажира за три часа един от микробусите за сладолед на „Мистър Софти“. Ала човек никога не знаеше какво може да очаква на подобни празненства — освен, разбира се, веселието, сълзите, вълнението и детските бели.

След тържеството за рождения ден Бриджит имаше урок по плуване, а Мери — час при зъболекаря. Брендан, нейният съпруг от четиринадесет години, й бе оставил „малък списък“ с нещата, от които се нуждаеше. Разбира се, всички те му трябваха колкото е възможно по-скоро, скъпа.

След като избра за Гуен тениска от „Гепкидс“, украсена с изкуствени диаманти, й оставаше само да купи кожения несесер за Брендан. О, да, и часът при фризьора! Както и десет минути с нейната спасителка от „Паризиен“ — Джина Сабелико.

Успя да премине със самообладание и последните изпитания, вярна на принципа си: никога не позволявай да те видят потна. Сетне забърза към новия си мерцедес-комби 320, грижливо паркиран до ъгъла на трето ниво в подземния гараж на „Фипс“. Не остана време за любимия й чай „Ройбос“ в чайната на комплекса.

В понеделник сутрин гаражът обикновено беше почти пуст, ала младата жена едва не се блъсна в един мъж с дълга тъмна коса. Лизи му се усмихна машинално, разкривайки два реда идеални зъби, съвсем наскоро избелени и полирани. Както винаги, усмивката й излъчваше топлина и чувственост — дори и когато не го искаше.

Тя наистина не обръщаше внимание на никого, замислена за наближаващото празненство за рождения ден на дъщеря си. В този миг една жена, покрай която току-що бе минала, я сграбчи през гърдите, сякаш Лизи бе център-нападател от футболния отбор на „Соколите“ от Атланта и се опитваше да премине през „спаначената линия“, както дъщеря й Гуен я наричаше. Хватката на жената беше като менгеме — явно бе дяволски силна.

— Какво правите? Да не сте полудели? — най-после успя да изкрещи Лизи с пресъхнало гърло, докато се извиваше отчаяно в ръцете на нападателната. Изпусна пазарските чанти и чу как нещо се счупи. — Хей, някой да ми помогне! Махнете се от мен!

Тогава вторият нападател — мъж с пуловер, изскочил от БМВ, сграбчи краката й и силно ги стисна, причинявайки й болка. Всъщност той направо я повали заедно с жената върху мръсния, изцапан с машинно масло бетонен под на паркинга.

— Не ме ритай, кучко! — изкрещя той в лицето й. — Не смей да ме риташ, мамка му!

Но Лизи не спря да рита и да крещи:

— Помогнете ми! Някой да ми помогне! Моля ви, някой да дойде!

Двамата я вдигнаха във въздуха, сякаш бе лека като перце. Мъжът измърмори нещо на жената. Не беше на английски, може би на някакъв език от Средна Европа. Икономката на Лизи беше от Словакия — дали това имаше връзка?

Жената я стискаше с една ръка през гърдите, а с другата избута настрани принадлежностите за тенис и голф, бързайки да разчисти място на задната седалка на комбито.

След това тикнаха грубо Лизи в собствената й кола. Някаква тънка кърпа, миришеща ужасно, бе притисната здраво към носа и устата й. Натискът беше толкова силен, че зъбите я заболяха. Тя усети вкуса на кръвта. Моята кръв, помисли си ужасено тя. Адреналинът нахлу в тялото й и Лизи отново започна да се съпротивлява с всички сили. Удряше с юмруци и риташе. Чувстваше се като уловено животно, борещо се за свободата си.

— Кротко — рече мъжът. — По-кротко… Елизабет Коноли.

Елизабет Коноли? Те ме познават? Откъде, защо? Какво става тук?

— Ти си много секси мамче — ухили се мъжът. — Разбирам защо Вълка те харесва.

Улф?3 Кой беше Улф? Какво ставаше с нея? Познаваше ли някого на име Улф?

В този момент острите пари, силно лъхащи от кърпата, я надвиха и тя изгуби съзнание. Комбито потегли заедно с нея на задната седалка.

Но колата само пресече улицата, водеща към Ленъкс Скуеър Мал. Там Лизи Коноли бе пренесена в син микробус „Додж“, който потегли с бясна скорост.

Покупката бе направена.

3.

Рано в понеделник сутринта аз нехаех за останалия свят и неговите проблеми. Точно такъв трябваше да бъде животът, макар че доста рядко се случваше всичко да е наред. Е, поне в моя живот, където това, което можеше да се определи като „добро“, бе доста ограничено.

Тази сутрин заведох пеш Джени и Деймън до училището „Съджърнър Трут“. Малкият Алекс се клатушкаше тромаво покрай мен. „Мъниче“ — така го наричах.

По небето над Вашингтон плуваха облаци, но от време на време слънчевите лъчи успяваха да пробият през тях и стопляха главите и гърбовете ни. Вече бях посвирил на пианото — Гершуин, четирийсет и пет минути. И бях закусил с мама Нана. В девет часа същата сутрин трябваше да бъда в Куонтико за часовете по ориентиране, а това означаваше, че имам достатъчно време, за да отидем пеш до училището. Тъкмо това толкова много ми се искаше напоследък — или поне така си мислех. Време, за да бъда с децата си.

Време, за да прочета един поет, когото наскоро бях открил — Били Колинс4. Първо прочетох неговите „Нощни коне“, а сега си бях купил „Да плаваш сам из стаята“. Колинс правеше невъзможното да изглежда лесно и съвсем достижимо.

Време, за да говоря всеки ден с Джамила Хюз, често с часове. А когато не можех, тогава си кореспондирахме с имейли и понякога си разменяхме доста дълги писма. Тя все още работеше в отдел „Убийства“ в Сан Франциско, но аз усещах, че дистанцията помежду ни се скъсява. Исках го и се надявах, че и тя го иска.

А междувременно децата се променяха толкова бързо, че едва успявах да не изоставам от тях, особено от малкия Алекс, който растеше буквално пред очите ми. Имах нужда да прекарвам повече време с него и сега можех. Поне такава бе сделката. Тъкмо затуй се присъединих към ФБР, във всеки случай това бе една от причините.

Малкият Алекс вече бе висок осемдесет и девет сантиметра и тежеше тринайсет килограма и половина. Тази сутрин беше облечен в гащеризон с широки панталонки на тънки райета и бейзболна шапка на „Ориол“. Движеше се по улицата като носен от полъх на вятъра. Но заради плюшената животинка, с която никога не се разделяше — една крава на име Му, той през цялото време се накланяше леко наляво.

Деймън пък се привеждаше напред, синхронизирайки тялото си с по-бързата си и твърда крачка. Боже, наистина обичах това момче! С изключение на стила му на обличане. Тази сутрин бе навлякъл джинси, сива тениска и жарсен пуловер с лика на звездата от НБА Алън Айвърсън. Дългите му слаби крака бяха обрасли с прасковен мъх и сякаш цялото му тяло се полюшваше несигурно върху тях. Големи стъпала, още недоразвит младежки торс.

Тази сутрин забелязвах всичко. Просто имах достатъчно време за това.

Джени бе облечена в набързо съчетан комплект от сива тениска, върху която с яркочервени букви бе изписано „Аеро Атлетикс 1987“, клин с червени кантове отстрани и бели маратонки „Адидас“ с червени връзки.

Колкото до мен — аз просто се чувствах добре. Все още от време на време хората ме спираха и ми казваха, че приличам на младия Мохамед Али. Знаех как да избягвам подобни комплименти, но ми харесваше да ги чувам, макар да не исках да си призная.

— Тази сутрин си ужасно мълчалив, тате. — Джени обви ръце около свободната ми длан и продължи: — Неприятности в училище ли имаш? С ориентацията ли? Изобщо харесва ли ти да бъдеш агент на ФБР?

— Харесва ми — отвърнах аз. — През следващите две години ще съм на изпитателен срок. Ориентацията ми е добра, но по-голямата част от дисциплините съм ги учил, особено това, което наричат „практика“. Стрелба на полигона, почистване на оръжието, упражнения по залавяне на престъпниците. Затова напоследък отивам по-късно.

— Е, значи вече си станал любимец на учителите — смигна дъщеря ми.

Аз се засмях.

— Не мисля, че учителите са твърде впечатлени от мен или от което и да е от останалите улични ченгета. А как се справяте двамата с Деймън напоследък?

Деймън сви рамене.

— Имаме шестици по всичко. Но защо сменяш темата, когато става дума за теб?

— Прав си — кимнах. — Е, моето училище върви добре. Бал осемдесет се смята за провал в Куонтико. Очаквам да получа отличен на повечето изпити.

— На повечето? — Джени повдигна вежди и ме изгледа с един от разтревожените погледи на мама Нана. — Какво искаш да кажеш? Ние очакваме да получиш отличен на всичките си изпити.

— Отдавна не съм бил ученик.

— Не се извинявай!

— Старая се колкото мога, а това е всичко, което можеш да искаш от някого — отвърнах аз с нейните думи.

Тя се усмихна.

— Добре тогава, тате. Постарай се с всички сили да получиш отлични оценки на следващите си изпити.

Една пряка преди училище прегърнах силно Джени и Деймън, за да не ги засрамвам пред нахаканите им приятели. Те също ме прегърнаха, целунаха малкия си брат и хукнаха напред.

— Ба-бай — извика след тях малкият Алекс, а Джени и Деймън му отвърнаха с „Ба-бай, ба-бай!“, но без да се обръщат.

Аз взех на ръце малкия им брат и се запътихме към къщи; не след дълго бъдещият агент Крос от ФБР трябваше да потегли за работа.

— Тата — изгука Алекс, докато го носех. Точно така — тата. Нещата най-после започнаха да се подреждат и за семейство Крос. След всичките тези години в живота ми почти бе настъпило така дългоочакваното равновесие. Питах се колко ли ще трае. Надявах се да е поне до края на деня.

4.

Обучението на нов агент в Академията на ФБР в Куонтико, понякога наричана „Клуб Фед“, се оказа пълна с предизвикателства, тежка и доста напрегната програма. Като цяло я харесвах и се стараех да потискам скептицизма си. Но когато влязох в Бюрото, ми се носеше славата на човек, залавящ серийни убийци, и дори вече ми бяха лепнали прякора Ловеца на дракони. Така че иронията и скептицизмът много скоро можеха да се превърнат в проблем.

Обучението ми беше започнало преди шест седмици в една понеделнишка сутрин. Тогава ниско подстриганият и широкоплещест ГСА (главен специален агент) доктор Кенет Хоровиц застана пред нашата група и се опита да ни разкаже виц: Трите най-големи лъжи на този свят са: „Искам само една целувка“, „Чекът вече е изпратен“ и „Аз съм от ФБР и съм тук с единствената цел да ви помогна“. Всички се засмяха, може би защото шегата беше толкова обикновена. После разбрахме, че Хоровиц се стараеше да даде най-доброто от себе си, а навярно това беше най-важното.

Рон Бърнс, директорът на ФБР, уреди обучението ми да трае само осем седмици. Освен това заради мен пренебрегна някое и друго изискване и ми издейства още привилегии. Максималната възраст за влизане във ФБР беше тридесет и седем години, а аз бях на четирийсет и две. Бърнс настоя изискването за възрастта да не важи за мен, а освен това изрази мнение, че въпросното изискване е остаряло и навярно се нуждае от осъвременяване.

Опознавайки Рон Бърнс, все повече осъзнавах, че има непокорен нрав, може би защото самият той беше бивше ченге, обикаляло улиците на Филаделфия. Бърнс ме доведе във ФБР с най-високата степен, която можех да получа като уличен полицай. Освен това ми бяха обещани задачи за консултант, което пък, от своя страна, означаваше по-висока заплата. Бърнс ме искаше в Бюрото и ме получи. Каза, че мога да се възползвам от всички възможни средства, за да си върша добре работата. Все още не бях го обсъждал с него, но ми се струваше, че бих могъл да изискам двама детективи от полицейското управление във Вашингтон — Джон Сампсън и Джеръми Турман.

Единственото, за което Бърнс не се намеси, беше моят наставник в Куонтико — главен агент Гордън Нуни. Той ръководеше обучението на агентите. Бил е профайлър, а преди да стане агент от ФБР — психолог в затвора в Ню Хемпшър. Според мен бе от тези хора, с чието мнение трябваше да се съобразяваш.

През онази сутрин Нуни стоеше там и ме чакаше да се появя за часа си по анормална психология.

Един час и петдесет минути, през които трябваше да разбера психопатичното поведение — нещо, което не успях да направя за близо петнайсет години в полицейското управление на Вашингтон.

Във въздуха прозвучаха изстрели — навярно от близката база на морската пехота.

— Как беше уличният трафик от Вашингтон? — попита ме той. Язвителният подтекст на въпроса не ми убягна: беше ми разрешено да нощувам вкъщи, докато останалите агенти, които се обучаваха, спяха в Куонтико.

— Нямаше проблем — отвърнах. — Четирийсет и пет минути обичайно натоварване по магистрала деветдесет и пет. Имах достатъчно свободно време.

— Бюрото не се слави с толериране към отделни личности — отбеляза Нуни. Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка, която повече приличаше на неодобрителна гримаса. — Разбира се, ти си Алекс Крос.

— Оценявам го — признах аз и предпочетох да млъкна.

— Надявам се усилията да си струват — промърмори той, докато се отдалечаваше към административната сграда. Поклатих глава и се запътих към лекцията си, която се провеждаше в конферентната зала.

През този ден лекцията на доктор Хоровиц беше интересна за мен. Темата обхващаше работата на професор Робърт Хеър, който бе осъществил първоначалните си изследвания върху психопатите, използвайки скенер на мозъка. Според изследванията на Хеър, когато към здрави хора се обръщат с „неутрални“ или „емоционални“ думи, те реагират определено остро на емоционалните — такива като рак или смърт. Докато психопатите реагират и на двата вида по един и същи начин.

Изречение като „Аз те обичам“ за психопата не означава нищо повече от „Ще пийна малко кафе“. Според данните, получени при изследванията на Хеър, опитите да се въздейства върху психопатите ги карат да стават по-манипулативни. В това със сигурност имаше смисъл.

Макар че бях запознат с голяма част от материала, без да се усетя, започнах да нахвърлям върху листа някои от характеристиките на Хеър за поведението и личността на психопата. Бяха четиридесет. Докато ги записвах, открих, че съм съгласен с повечето от тях.

Убедителност и специфично очарование.

Нужда от постоянно стимулиране и съпротива на скуката.

Отсъствие на всякакво разкаяние или чувство за вина.

Повърхностен емоционален отклик.

Пълна липса на съпричастност…

Спомних си двама психопати: Гари Сонежи и Кайл Крейг. Питах се колко от четиридесетте „характеристики“ важаха за двамата и започнах да отбелязвам срещу вероятните Г. С. и К. К.

В този момент някой ме потупа по рамото и аз вдигнах глава от листа.

— Главен агент Нуни иска да ви види веднага в кабинета си — каза помощник-сержантът и закрачи обратно по коридора с пълната увереност, че незабавно ще го последвам.

И аз го последвах.

Вече бях от ФБР.

5.

Главен агент Гордън Нуни ме очакваше в малкия си и тесен кабинет в сградата на администрацията. Изглеждаше разстроен. Запитах се какво съм сгрешил, откакто разговаряхме преди началото на часовете.

Не му трябваше дълго време, за да ми каже какво го бе ядосало толкова.

— Не си прави труда да сядаш, след минута ще си излязъл. Току-що получих крайно необичайно обаждане от Тони Удс от кабинета на директора. В Балтимор е възникнала „ситуация“. Очевидно директорът те иска там. Това явно има предимство пред часовете ти по практика.

Нуни присви широките си рамене. През прозореца зад него виждах гъстите гори, както и Хувър Роуд, по която тичаха двама агенти.

— Защо, по дяволите, въобще трябваше да идвате да се обучавате тук, доктор Крос? Вие заловихте Казанова в Северна Каролина. Вие сте човекът, който разкри Кайл Крейг. Вие сте като Кларис Стърлинг5 от киното, вече сте звезда.

Поех дълбоко дъх, преди да отговоря, за да овладея гласа си:

— Нямам нищо общо с това. И няма да се извинявам за залавянето на Казанова или Крейг.

— Защо трябва да се извиняваш? — Нуни махна с ръка. — Освободен си от днешните занятия. При ОСЗ те чака хеликоптер. Знаеш къде са помещенията на Отряда за спасяване на заложници…

Освободен от занятия, мислех си, докато тичах към площадката за хеликоптери. Чувах изстрелите от оръжията, с които стреляха на полигона. После се озовах на хеликоптера, пристегнат за седалката. Двайсетина минути по-късно „Бел“ се приземи на летището в Балтимор. Все още не се бях успокоил от срещата си с Нуни. Дали той разбираше, че аз не бях молил за тази задача? Дори не знаех защо съм в Балтимор.

Чакаха ме двама агенти в тъмносин седан. Единият от тях — Джим Хийкин, незабавно пое инициативата и побърза да ме сложи на мястото.

— Ти сигурно си ШН — заяви той, докато се ръкувахме.

Нямах понятие какво означава това съкращение и затова, когато се качихме в колата, го попитах.

— Шибаният новак — отвърна той и двамата с партньора му се усмихнаха. — Положението е доста напечено — продължи Хийкин. — Замесен е детектив от отдел „Убийства“ от полицейското управление на Балтимор. Навярно заради това са те повикали. Той се е барикадирал в собствената си къща. По-голямата част от най-близките му роднини са с него. Не знаем дали е самоубиец, убиец или и двете, но явно е взел семейството си за заложници. Ситуацията напомня на онази от миналата година с полицейския офицер в южната част на Джърси. В този случай семейството се било събрало за рождения ден на баща му, организирали празненство.

— Знаем ли колко са хората в къщата с него? — попитах.

Хийкин поклати глава.

— Предполагаме, че са около дванайсет, включително и няколко деца. Детективът не ни позволи да говорим с някой член на семейството, не отвръща и на въпросите ни. Изглежда, присъствието ни не е желано за повечето от съседите.

— Как се казва? — попитах, докато набързо си водех бележки. Не можех да повярвам, че след малко ще участвам в преговори за освобождаване на заложници. Все още нищо не проумявах. Но изведнъж разбрах…

— Казва се Денис Коултър — рече Хийкин и аз вдигнах изненадано глава.

— Познавам го. Работихме заедно по един случай на убийство. Веднъж опустошихме огромно количество раци в заведението на Обрайски.

— Знаем — кимна агентът. — Тъкмо той поиска да те извикат.

6.

Детектив Коултър поискал да ме извикат. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Не знаех, че сме толкова близки. Всъщност съм го срещал само два пъти. Отношенията ни бяха отлични, но не бяхме приятели. Тогава защо Денис бе пожелал да ме извикат?

Преди време работих с него по едно разследване на разпространители на дрога, които се опитваха да обединят отделните дилъри и да контролират трафика на наркотици във Вашингтон, Балтимор и навсякъде между двата града. Според мен Коултър беше груб и егоцентричен, но много добър в работата си. Спомних си, че беше голям почитател на Юби Блейк6 и че Блейк беше от Балтимор.

Коултър и заложниците му се бяха събрали някъде в къщата — сива постройка с дървен покрив в колониален стил на Ейлса Авеню в Лоравил, в североизточната част на Балтимор. Венецианските щори на прозорците бяха плътно затворени. Само можехме да гадаем какво става зад предната врата. Три каменни стъпала водеха до верандата, на която се виждаше люлеещ се стол и двойна дървена люлка. Домът бе наскоро боядисан, което за мен означаваше, че Коултър вероятно не бе очаквал някакви сътресения в живота си. Така че какво се бе случило?

Няколко десетки ченгета от полицейското управление на Балтимор и неколцина членове на специалния отряд бяха обградили къщата. Оръжията им бяха заредени и някои бяха насочени към прозорците и вратата. Полицейският хеликоптерен отряд „Фокстрот“ от Балтимор също бе на линия.

Положението бе критично, но вече ми бе хрумнала една идея.

— Как мислите, дали не е по-добре всички да свалят оръжията си? — попитах командира на отряда от балтиморската полиция. — Той все още не е стрелял по никого, нали?

Командирът и шефът на специалния отряд се консултираха набързо, след което оръжията бяха свалени — поне тези, които виждах. Междувременно един от хеликоптерите продължаваше да кръжи ниско над покрива.

Отново се обърнах към командира; трябваше да спечеля благоразположението му.

— Благодаря ви, лейтенант. Вече разговаряхте ли с него?

— Детектив Феско имаше тази чест. — Той посочи към мъжа, свит зад полицейската кола. — От един час си говори с него по телефона.

Реших, че е най-добре да отида при него и да му се представя.

— Казвам се Мик Феско — рече той, ала не изглеждаше особено зарадван от присъствието ми. — Чух, че пристигате, но и сами можем да се справим.

— Не идвам по свое желание — осведомих го. — Току-що напуснах полицията във Вашингтон и не искам да заставам на пътя на никого.

— Ами тогава не заставайте — отсече Феско. Беше слаб, жилав мъж и приличаше на футболист, поне походката му бе такава.

Аз потърках колебливо брадичката си.

— Имате ли представа защо е пожелал да дойда? Ние не се познаваме особено добре.

Феско погледна към къщата.

— Каза, че всичко е постановка на онези от „Вътрешни разследвания“. Не вярва на никой, който е свързан с полицията на Балтимор. Знаел, че наскоро сте постъпили във ФБР.

— Бихте ли му съобщили, че съм тук? Кажете му също, че в момента ме запознават със ситуацията. Бих искал да го чуя как звучи, преди да говоря с него.

Феско кимна, после се обади в къщата. Чу се как от другата страна на линията телефонът иззвъня няколко пъти, преди да бъде вдигнат.

— Агент Крос току-що пристигна, Денис. В момента го информират за положението — рече Феско.

— Как ли пък не! Дай му телефона. Не ме карайте да стрелям, защото много скоро мога да ви подпаля задниците! Дай ми го веднага!

Феско ми подаде телефона и аз заговорих:

— Денис, Алекс Крос е, вече съм тук. Вярно е, че първо поисках да ми обяснят ситуацията.

— Наистина ли си Алекс Крос? — попита Коултър. Звучеше изненадано.

— Да, аз съм. Не знам много подробности. Освен че смяташ, че от „Вътрешни разследвания“ са ти заложили капан.

— Не само смятам, а го знам. Мога да ти кажа и защо. Ще ти обясня ситуацията, така ще чуеш истината.

— Добре — отвърнах. — Аз съм на твоя страна, познавам те, Денис. Но не познавам балтиморския отдел за „Вътрешни разследвания“.

— Искам да ме изслушаш — прекъсна ме Коултър. — Не говори, само ме слушай.

— Добре — уверих го аз.

Седнах на земята зад балтиморската полицейска кола и се приготвих да изслушам въоръжения мъж, за когото се предполагаше, че държи над дванайсет заложници в къщата и всички до един са членове на собственото му семейство. Господи, отново бях на работа.

— Те искат да ме убият — започна Денис. — От балтиморската полиция са ме взели на мушка.

7.

Чу се изпукване и аз подскочих. Някой беше отворил кутийка с безалкохолно и ме потупа с нея по рамото.

Вдигнах глава и видях Нед Махони, шефа на Отряда за спасяване на заложници в Куонтико, да ми подава диетична кола. Изкарах няколко часа при него по време на обучението ми по ориентация. Той си познаваше работата, поне в класната стая.

— Добре дошъл в моя ад — поздравих го аз. — Между другото, какво изобщо правя тук?

Махони ми смигна и приседна на земята до мен.

— Ти си изгряваща звезда или може би вече изгряла. Познаваш тънкостите на професията. Накарай го да говори, поддържай красноречието му — каза Нед. — Чухме, че наистина си добър в това.

— Тогава ти какво правиш тук? — попитах.

— А какво мислиш? Наблюдавам, изучавам техниката ти. Ти си любимецът на директора, нали? Той смята, че имаш вродена дарба.

Отпих от колата, после притиснах хладната кутия до челото си. Добро посрещане на един ШН в редиците на ФБР.

— Денис, кой иска да те убие? — заговорих отново по клетъчния телефон. — Разкажи ми всичко за това, което става тук. Също искам да те попитам за семейството ти — добре ли е?

— Нека не губим шибаното си време в празни приказки! — избухна Коултър. — Искат да ме ликвидират. Ето, затова е всичко. Не се заблуждавай. Огледай се, човече. Това е екзекуция!

Не можех да видя Денис, но си го спомнях. Висок около метър и седемдесет, с козя брадичка, модно облечен, с подчертана слабост към интелигентните шеги, малко груб. В поведението му често прозираше комплексът на малкия човек. Той започна да ми разказва историята си, но за нещастие нямах представа до каква степен казаното е истина. Според него, детективите от полицейското управление в Балтимор вземали огромни подкупи от наркобосовете. Дори той не знаел сумите, но бил сигурен, че не са никак малки. Раздрънкал се. След което узнал, че къщата му е обградена от ченгета.

Тогава Коултър хвърли бомбата:

— Аз също вземах подкупи. Някой от партньорите ми ме беше издал на „Вътрешни разследвания“.

— Защо партньорът ти ще направи подобно нещо?

Той се изсмя жлъчно:

— Защото станах алчен. Исках по-голямо парче от баницата, мислех, че държа партньорите си в ръцете си. Но те не смятаха така.

— И с какво ги държеше?

— Казах им, че имам копия от документите, в които е записано на кого и колко е било плащано. Документи, които ще им осигурят доста годинки на топло.

Най-после стигнахме донякъде.

— Наистина ли ги имаш? — попитах.

Денис се поколеба. Защо се колебаеше? Или ги имаше, или не.

— Може би — рече той накрая. — Но те със сигурност го вярват. И сега смятат да ме ликвидират. Днес дойдоха за мен… Решено е, че не трябва да напусна тази къща жив.

Докато говореше, аз се опитвах да доловя някакви други звуци или гласове в къщата. Не чух нищо. Дали някой вътре все още беше жив? Какво бе сторил Коултър със семейството си? Доколко отчаян беше?

Погледнах към Нед Махони и свих рамене. Наистина не бях сигурен дали Денис казва истината, или просто бе само едно улично ченге, което внезапно бе откачило. Махони също изглеждаше скептичен. Върху лицето му съвсем ясно бе изписано изражението: „Не ме питай“. Явно трябваше да потърся съвет от другаде.

— И какво ще правим сега? — попитах Коултър.

В слушалката долетя подигравателен кикот:

— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Предполага се, че ти си умникът, нали?

Това беше нещо, което всички продължаваха да повтарят.

8.

Ситуацията в Балтимор не се подобри особено през следващите няколко часа. Всъщност дори се влоши. Беше невъзможно да попречим на съседите да излизат на верандите си и да наблюдават продължаващата безизходица. Тогава полицията започна да ги евакуира, а повечето от тях бяха приятели на Коултър. В началното училище близо до Гарет Хейтс беше устроено временно убежище. Това напомни на всички, че в къщата на детектив Коултър имаше затворени деца. Неговото семейство, господи!

Огледах се наоколо и поклатих тревожно глава, когато съзрях големия брой полицаи от управлението в Балтимор, включително специалния отряд и членовете на Отряда за спасяване на заложници от Куонтико. Множеството подлудели от любопитство зяпачи биваха постоянно избутвани отвъд полицейските ленти. Някои от тях дори насъскваха полицаите да стрелят.

Изправих се и внимателно си проправих път към група офицери, които чакаха зад микробуса на „Спешна помощ“. Нямаше нужда да ми се казва, че те никак не бяха доволни от намесата на федералните. Аз също не бях, докато се числях към полицията във Вашингтон.

— Какво мислиш, докъде ще стигнем при това положение? — обърнах се към капитан Стоктън Джеймс Шийхан, с когото бях разменил няколко думи, когато пристигнах.

— Той съгласи ли се да освободи някой от заложниците? — попита Шийхан.

— Дори не желае да говори за семейството си — поклатих глава аз. — Не иска и да потвърди дали то наистина е в къщата.

— Тогава за какво си говорихте?

Споделих с капитана част от това, което ми разкри Коултър, ала не всичко. Как бих могъл? Пропуснах частта, в която той ми се закле, че балтиморските ченгета са замесени в трафик на наркотици на много високо ниво, както и най-смайващото му и унищожително твърдение: че разполагал с документи, които директно ги уличават в престъплението.

Стоктън ме изслуша, сетне предложи:

— Или той ще освободи част от заложниците, или ние ще нахлуем в къщата и ще го заловим. Няма да му позволим да избие собственото си семейство.

— Той твърди, че ще го направи. Тъкмо това е заплахата.

Капитанът поклати глава.

— Готов съм да поема риска. Щом се стъмни, ще атакуваме. Сам знаеш, че нямаме друг изход.

Кимнах уклончиво, без да изразя съгласие или несъгласие, после се отдалечих от останалите. До залез-слънце оставаше още около половин час. Не ми се искаше да мисля какво ще се случи, когато падне мракът.

Отново се обадих на Коултър. Този път той вдигна веднага.

— Имам една идея — рекох му. — Мисля, че това с най-добрата ти възможност. — „И единствената“, помислих си, но не му го казах.

— Добре, кажи ми какво предлагаш — съгласи се той.

Разказах на Денис Коултър своя план…

Десет минути по-късно капитан Шийхан крещеше в лицето ми, че съм бил „много по-лош от всички шибани задници във ФБР“, с които досега е работил. Предположих, че съм доста схватлив ученик. Може би изобщо нямах нужда от часовете по ориентиране, които днес пропуснах в Куонтико. Не и след като вече бях коронясан за „краля на феберейските задници“. Което беше своеобразен начин да ми се каже, че балтиморската полиция не одобрява плана ми за разрешаване на кризисната ситуация с Коултър.

Дори Махони имаше съмнения.

— Предполагам, че не си образец на коректност — отбеляза той, когато му описах реакцията на Стоктън.

— Мислех, че съм, но може и да се окаже обратното. Надявам се планът ми да сработи. По-добре да сработи. Струва ми се, че те наистина искат да го убият, Нед.

— И аз подозирам това. Мисля, че действаме правилно.

— Ние ли? — попитах го.

Махони кимна:

— В тази работа съм с теб, приятел. Не ти ли стиска — няма и слава. Това е законът на Бюрото.

Минути по-късно двамата с Нед наблюдавахме как балтиморската полиция неохотно се изтегли от позициите си около къщата. Казах на Шийхан, че не искам да виждам да се мотаят наоколо сини униформи или маскировъчните облекла на онези от специалния отряд. Капитанът си имаше своя представа за оправдания риск, аз пък — моя. Ако атакуваха къщата, някой със сигурност щеше да загине. А ако идеята ми се провалеше, поне никой нямаше да пострада. Освен мен…

Отново се обадих на Коултър.

— Балтиморската полиция се изтегли — казах му.

— Искам да излезеш, Денис. Направи го веднага. Преди те да успеят да се досетят какво ще се случи.

Отначало той не ми отговори, сетне рече колебливо:

— Оглеждам се. Нужен им е само един снайперист с мерник за нощно виждане.

Знаех, че беше прав, ние имахме само един шанс.

— Излез заедно със заложниците — наредих му. — Лично ще те посрещна на предните стъпала.

Не казах нищо повече. Бях сигурен, че е доста объркан. Съсредоточих вниманието си върху входната врата, опитвайки се да не мисля за хората, които може би умираха зад нея. Хайде, Коултър, размърдай мозъка си! Това е най-доброто предложение, което можеш да получиш, повтарях си мислено.

Най-после той отново заговори:

— Сигурен ли си за това? Защото аз не съм. Мисля, че може и да си превъртял.

— Сигурен съм.

— Добре, излизам — рече той, после додаде отчаяно: — Сега всичко зависи от теб.

Обърнах се към Махони:

— Метнете отгоре му защитна жилетка веднага щом залегне върху верандата. Нашите момчета да го заобиколят. Никой от балтиморската полиция да не го доближава, независимо какво казват. Ще се справим ли?

— Можеш да си заложиш топките — ухили се Махони. — Да го направим. Или поне да се опитаме.

— Нека аз да те изведа, Денис. Така е по-безопасно — казах по клетъчния телефон. — Идвам за теб сега.

Но Коултър си имаше свой план. Господи, той вече беше на предната веранда. Ръцете му бяха високо вдигнати над главата. Без никакво оръжие. Уязвим като дете.

Затичах се към него ужасен, че ще чуя изстрели и той ще се свлече долу.

Тогава шест момчета от ОСЗ се хвърлиха върху Коултър, закривайки го с телата си. После го понесоха към чакащия микробус.

— Обектът е в безопасност — чух да докладва едно от момчетата от ОСЗ по радиостанцията. — Ще го измъкнем с микробуса колкото се може по-далеч оттук.

Аз се обърнах отново към къщата. Ами семейството му? Къде бяха те?

Дали си бе измислил всичко? О, боже, какво бе направил Денис Коултър?

В същия миг видях семейството му да излиза от къщата в редица по един. Настръхнах, беше невероятна сцена.

Един възрастен мъж, облечен с бяла риза и черни панталони с тиранти. Възрастна жена в широка розова рокля и обувки с високи токчета. По страните й се стичаха сълзи. Две малки момичета в бели официални роклички. Две жени на средна възраст, които се държаха за ръце. Трима младежи, около двайсетгодишни — всички с вдигнати ръце. Жена с две малки бебета…

Неколцина от възрастните носеха картонени кутии.

Струва ми се, че се досещах какво има вътре. Да, знаех го — това бяха документите, доказателствата, свидетелствата на престъплението.

В крайна сметка детектив Денис Коултър бе казал истината. Неговото семейство му бе повярвало. Те току-що бяха спасили живота му.

Нед Махони ме тупна силно по гърба.

— Добра работа, наистина добра работа!

— Особено за един ШН! — засмях се аз. — Това беше изпит, нали?

— Наистина не знам. Но ако е бил, ти го издържа с отличен.

9.

Изпит? Исусе! Затова ли ме бяха изпратили в Балтимор? Дяволски се надявах да не е така.

Същата нощ се прибрах доста късно у дома. Бях доволен, че никой не е буден, за да ме види, особено Нана. Точно сега не бих понесъл някой от онези нейни пронизващи душата, неодобрителни погледи. Имах нужда да пийна една студена бира и да си легна. И да заспя, ако можех.

Вмъкнах се безшумно в къщата, за да не събудя никого. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на тихото бръмчене на електрически мотор, което се носеше отнякъде. Възнамерявах да се обадя на Джамила веднага щом се кача горе. Тя ужасно ми липсваше. Роузи, котката, се промъкна до мен и се отърка о крака ми.

— Здрасти, рижа красавице — прошепнах аз. Днес имах добър ден.

В този миг чух плача.

Заизкачвах се забързано по стълбата към стаята на Алекс. Той явно се бе събудил и ревеше с пълно гърло. Не исках Нана или някое от децата да става, за да се погрижи за него. Освен това не бях виждал малкото си момче от сутринта и копнеех да го гушна в прегръдките си. Липсваше ми личицето му.

Когато надникнах в стаята му, той седеше в леглото и се изненада, щом ме видя. Сетне се усмихна и плесна с ръчички. О, боже! Дошъл е тати. Тати — най-големият готованец вкъщи!

— Защо си буден, мъниче? Късно е — рекох му аз.

Леглото на Алекс имаше прегради от двете страни. Лично ги бях измайсторил.

Пристъпих към него.

— Отмести се, за да сториш малко място на татко — прошепнах аз и го целунах по главичката.

Правех го често, защото не си спомнях моят баща да ме е целувал някога. Същото се отнасяше и за Джени и Деймън, независимо от оплакванията им на пораснали, но недотам помъдрели деца.

— Колко съм уморен, мъниче — въздъхнах аз и се изтегнах. — А ти как си? Тежък ден ли имаше?

Измъкнах бутилката с мляко, пъхната между матрака и дървената преграда. Алекс започна да пие, после се сгуши по-близо до мен. Прегърна плюшената си крава Му и след минути вече бе заспал.

Беше толкова хубаво. Вълшебно. Обожавам това сладко ухание на бебе, тихото му дишане.

През тази нощ и двамата спахме непробудно.

10.

От няколко дни мъжът и жената се криеха в Ню Йорк, Долен Манхатън. Беше лесно да се загубиш тук, да изчезнеш от картата. А и това бе градът, където те можеха да получат всичко, когато си пожелаят. Двойката искаше груб секс. Поне като за начало.

Останаха недосегаеми за работодателя си повече от трийсет и шест часа. Човекът им за контакт — Стърлинг — най-после успя да се свърже с тях по мобилния телефон в стаята в хотел „Челси“ на Западна двадесет и трета улица. От външната страна на прозореца имаше надпис: ХОТЕЛ ЧЕЛСИ — във формата на буквата L. Вертикалната дума ХОТЕЛ беше в бяло, а хоризонталната ЧЕЛСИ — в червено. Това беше прочутата запазена марка за Ню Йорк.

— От ден и половина се опитвам да се свържа с вас — изръмжа Стърлинг. — Повече да не сте посмели да си изключвате мобилния телефон, когато аз се обаждам. Смятайте го за последно предупреждение.

Жената — Зоя, се прозина и стисна телефона с едната си ръка. Със свободната зареди диск в уредбата. Рок музиката гръмна с пълни децибели.

— Заети сме, скъпи. Все още сме заети. Какво, по дяволите, искаш? Имаш ли още пари за нас? Защото парите движат всичко, нали така?

— Изключи музиката, моля те! Един изгаря от желание. Той е много богат. Става дума за много пари.

— Както казах, скъпи, точно сега сме заети. Ще излизаме да обядваме. А колко голямо е желанието?

— Също като последния път. Много голямо желание. Той е личен приятел на Вълка.

При споменаването на Вълка Зоя потръпна.

— Дай ми подробности, бъди по-точен. Не ни губи времето.

— Е, ще го направим така, както го правим винаги, скъпа. Парченце по парченце от мозайката. Колко скоро ще можете да потеглите? До половин час?

— Трябва да довършим нещо тук. Нека да кажем — четири часа. Нуждата, която изпитва този човек, това желание… от какъв тип е?

— Един обект, женски. Намира се недалеч от Ню Йорк. Първо ще ви дам направление. После характеристиките на обекта. Имате четири часа.

Зоя погледна към партньора си, който се бе изтегнал в едно кресло. Докато я слушаше, Слава поглаждаше лениво пениса си. Взираше се през прозореца към сладкарницата на улицата, магазина за дрехи, фотото, където правеха снимки за час. Типична гледка за Ню Йорк.

— Ще свършим работата — рече Зоя. — Кажи на Вълка, че приятелят му ще си получи желаното. Както винаги, няма проблем. — След което затвори. Със Стърлинг можеше да си го позволи.

Сви рамене към партньора си. После погледът й се насочи към огромното двойно легло с табла от ковано желязо. Върху него лежеше млад рус мъж. Беше гол, с напъхан в устата парцал, завързан с белезници към вертикалните колони до леглото.

— Имаш късмет — каза тя на блондина. — Разполагаме само с още четири часа за игрички, бейби. Само още четири часа.

— Ще ти се иска да е по-малко — заговори му и Слава. — Чувал ли си някога руската дума замочит? Не. Аз ще ти покажа замочит. Четири часа ще стигнат. Научих я от Вълка. А сега ти ще я научиш от мен. Замочит. Това означава да ти счупят всички кости в тялото.

Зоя смигна на момчето:

— Замочит, а? Ще отнесеш следващите няколко часа със себе си във вечността. Никога не ги забравяй, скъпи.

11.

Когато същата сутрин се събудих, малкият Алекс спеше кротко до мен, отпуснал глава на гърдите ми. Не можах да устоя и си откраднах още една целувка. И още една. Тогава изведнъж се замислих за детектив Коултър и семейството му. Трогнах се, когато ги видях да излизат заедно от къщата. Бяха спасили живота на Денис, а аз бях особено чувствителен на тема семейство.

Преди да се върна в Куонтико, ме бяха помолили да се отбия в Хувър Билдинг, или Бюрото, както всички наричаха сградата. Директорът искаше да ме види във връзка със случилото се в Балтимор. Нямах представа какво ме очаква и се чувствах неспокоен и притеснен от посещението. Може би онази сутрин трябваше да прескоча кафето с Нана…

Почти всеки, който я е виждал, ще се съгласи, че Хувър Билдинг е странна и някак си свръхестествено грозна постройка. Заема цялото разстояние между Пенсилвания Авеню, Девета и Десета улица, както и И Стрийт.

Още щом стъпих на директорския етаж, бях посрещнат от личния помощник на шефа — един много работлив мъж — Тони Удс, когото вече доста харесвах.

— Как е той тази сутрин? — попитах го аз.

— Доволен е от развоя на събитията в Балтимор — отвърна Тони. — Негово височество е в изключително добро настроение. За разнообразие и това се случва.

— Балтимор изпит ли беше? — попитах, без да съм сигурен докъде можех да стигна в откровенията с помощника.

— О, това беше заключителният ти изпит. Но запомни — всичко е изпит.

Въведе ме в свързаната с кабинета малка конферентна зала. Бърнс вече бе седнал край масата и ме очакваше. Вдигна шеговит тост с чашата си портокалов сок.

— Ето те и теб! — възкликна той и се усмихна. — Постарах се всички да узнаят за отличната работа, която си свършил в Балтимор. Точно на такъв дебют се надявах.

— Никой не пострада — отбелязах аз.

— Добра работа си свършил, Алекс. От ОСЗ са много впечатлени, както и аз.

Седнах и си налях кафе. Знаех, че Бърнс не обича формалностите и че при него важи принципът „обслужи се сам“.

— Предполагам, че си се постарал всички да узнаят… Нали имаш големи планове за мен? — попитах го.

Бърнс се засмя със свойствения си конспиративен маниер.

— Абсолютно, Алекс. Искам да поемеш моята работа.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Не, благодаря. — Отпих от кафето, което беше тъмнокафяво, малко горчиво, но вкусно — почти толкова, колкото на мама Нана. — Ще споделиш ли някои от непосредствените си планове с мен? — поинтересувах се.

Бърнс отново се усмихна загадъчно. Наистина тази сутрин беше в много добро настроение.

— Аз само искам Бюрото да действа просто и ефективно, това е всичко. По този начин управлявах офиса си в Ню Йорк. Ще ти кажа на кои не вярвам: на бюрократите и каубоите. В Бюрото има твърде много и от двата вида. Особено от първите. Искам умниците да са на улицата, Алекс. Просто да вършат нещо полезно. Вчера ти се възползва от шанса си, макар че вероятно не го възприемаш по този начин. При теб няма политика, а само правилен подход, за да си свършиш работата.

— Ами ако не се беше получило? — Оставих чашата си върху подложката с изрисуван върху нея герб на Бюрото.

— Е, по дяволите, тогава сега нямаше да си тук и ние нямаше да разговаряме по този начин. А сега, сериозно — има едно нещо, за което искам да те предупредя. На теб може да ти се струва очевидно, но е много по-лошо, отколкото можеш да си представиш. В Бюрото невинаги можеш да отличиш добрите момчета от лошите. Никой не може. И аз се опитах, но е почти невъзможно.

Струва ми се, че се догаждах за какво намекваше Бърнс — той отлично знаеше, че една от моите слабости е винаги да търся доброто у хората. Разбирам, че понякога това наистина е проява на слабост, но нямаше да се променя, защото просто не можех.

— А ти добро момче ли си? — попитах го.

— Разбира се. — Лицето на Бърнс разцъфна в усмивка, която със сигурност би му спечелила главната роля в „Западното крило“. — Можеш да ми вярваш, Алекс. Винаги, абсолютно. Също както вярваше преди няколко години на Кайл Крейг.

Господи, от думите му ме полазиха студени тръпки. Или може би директорът просто се опитваше да ме накара да погледна на света през неговите очи: Не вярвай на никого. Винаги изпреварвай останалите.

12.

Малко след единайсет пътувах към Куонтико. Въпреки „заключителния изпит“ в Балтимор, все още имах часове по „Контролиране на стреса и прилагане на закона“. Вече бях запознат с оперативната статистика на ФБР:_ Вероятността агентите на ФБР сами да се убият, е пет пъти по-голяма от тази да загинат по време на изпълнение на служебните си задължения._

Докато шофирах, в главата ми се въртеше един стих от поемата на Били Колинс: „Още една причина да не държа оръжие у дома“. Хубав принцип, добра поема, лошо предзнаменование.

Мобилният ми телефон иззвъня и чух гласа на Тони Удс от кабинета на директора. Имало промяна в плановете. Удс ми предаде заповедта на шефа да се отправя директно към вашингтонското национално летище „Роналд Рейгън“. Там ме очаквал самолет.

Господи! Вече действах по друг случай; отново ми бе наредено да пропусна часовете си в Куонтико. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото очаквах, но не бях сигурен дали е за добро.

— Главен агент Нуни наясно ли е, че аз съм личният хвърковат отряд на директора? — попитах Удс. Кажи ми, че знае, не искам повече неприятности в Куонтико!, помислих си.

— Ще го уведомим спешно къде отиваш — обеща ми Удс. — Лично ще се погрижа. Заминавай за Атланта и ни дръж в течение на нещата. По време на полета ще получиш нужната информация. Става дума за отвличане. — Това беше всичко, което ми каза по телефона Тони.

Обикновено Бюрото ползваше вашингтонското национално летище „Роналд Рейгън“. Качих се на борда на един военен „Чесна Ултра“, светлокафяв, без опознавателни знаци. Местата в самолета бяха осем, но аз бях единственият пътник.

— Трябва да си много важна клечка — отбеляза пилотът, преди да излетим.

— Повярвай ми, аз съм никой.

Пилотът се засмя.

— Закопчай си тогава колана, господин Никой.

Очевидно телефонното обаждане от кабинета на директора ме бе изпреварило. И ето ме сега — отнасяха се към мен като към специален агент. Като към личния посредник на директора при спешни ситуации.

В последния момент, преди да излетим, в самолета се качи още един пътник. Той се настани на седалка от другата страна на пътеката, точно срещу мен, и се представи като Уайът Уолш от Вашингтон. Дали той също беше част от „хвърковатия отряд“ на директора? Или може би моят партньор?

— Какво се е случило в Атланта, че да са нужни точно нашите услуги? — попитах го.

— Никой ли не ти е разяснил? — Изглеждаше изненадан, че не знам подробностите.

— Преди по-малко от половин час ми се обадиха от кабинета на директора. Казаха ми да дойда тук и че ще получа нужната информация в самолета.

Уолш тръсна в скута ми две папки с материали по случая.

— Станало е отвличане в Бъкхед, Атланта. Около трийсетгодишна жена, бяла, заможна. Съпруга е на съдия, което прави случая от компетенцията на федералните. А което е по-важно — тя не е първата.

13.

Внезапно всичко се задейства на бързи обороти. След като се приземих, един микробус ме откара в търговския център „Фипс Плаза“ в Бъкхед.

Още докато влизахме в паркинга на Пийчтри Стрийт, стана ясно, че там има нещо много гнило. Минахме покрай главните магазини — „Сакс Пето Авеню“ и „Лорд & Тейлър“, които бяха почти празни. Агент Уолш ми каза, че жертвата — госпожа Елизабет Коноли — е била отвлечена от подземния паркинг, намиращ се близо до друг голям магазин, наречен „Паризиен“.

Целият район на паркинга бе сцена на престъплението, особено третото ниво, където е била похитена госпожа Коноли. Всяко ниво на гаража бе украсено с пурпурночервени спираловидни орнаменти, но сега върху тях бяха опасани жълтите полицейски ленти. Екипът на ФБР по проучване на доказателствата вече беше там. Невероятната активност свидетелстваше, че местната полиция бе взела случая много на сериозно. В съзнанието ми изплуваха думите на Уолш: Тя не е първата.

По ирония на съдбата аз се чувствах по-удобно да разговарям с местните полицейски агенти, отколкото с тези от Бюрото. Приближих се и заговорих двамата детективи Педи и Чачо от полицията в Атланта. Мъжът и жената ме оглеждаха недружелюбно.

— Ще се опитам да не ви се пречкам — казах им, после додадох: — Преди бях към вашингтонската полиция.

— Продадоха те, а? — подхвърли Чачо и едва сподави смеха си. Трябваше да прозвучи като шега, но думите й ме жегнаха, защото в тях имаше твърде много истина. В очите й проблесна някаква студена светлина.

Педи, който изглеждаше с десет години по-възрастен от нея, запита:

— Защо ФБР се интересува от случая?

Разказах им само това, което сметнах за необходимо.

— Имало е и други подобни отвличания или поне изчезвания. Бели жени, от местните предградия. Проверяваме за възможни връзки. Но, разбира се, в случая става дума за съпруга на съдия.

— Имаш предвид отвличанията в района на Атланта ли? — попита Педи.

Аз поклатих глава.

— Не. Или поне доколкото ми е известно. Става дума за други безследно изчезнали в Тексас, Масачузетс, Флорида, Арканзас.

— Искани ли са откупи? — продължи да разпитва Педи.

— Само в Тексас. При останалите случаи не е бил искан откуп. Ала никоя от жените не е била открита.

— Жертвите само бели жени ли са? — включи се и детектив Чачо, докато си водеше бележки.

— Доколкото знам, да. И всички са заможни. Но не е бил искан откуп. И нищо от това, което ви разказвам, не е стигнало до медиите. — Огледах паркинга. — С какво разполагаме дотук? Помогнете ми малко.

Чачо погледна въпросително към Педи.

— Да говоря ли, Джошуа? — попита тя.

Педи сви рамене.

— Добре, Ирене, разкажи му.

— Разполагаме с нещо. В една от паркираните коли е имало двойка младежи по време на отвличането. Обаче не са били свидетели на първата част на престъплението.

— Били са заети с нещо друго — осветли ме Джошуа Педи.

— Но са погледнали, когато са чули писъци, и са видели Елизабет Коноли. Похитителите са били двама и очевидно много опитни. Мъж и жена. Те не са забелязали двамата любовници, защото са били отзад в един микробус.

— И главите им са били наведени, предполагам — отбелязах аз.

— И това също. Но когато ги вдигнали, за да си поемат дъх, видели мъжа и жената. Описаха ги като трийсетинагодишни, добре облечени. Вече били хванали госпожа Коноли. Бързо я повалили, после я натикали на задната седалка на собствената й кола. След което потеглили с автомобила й.

— Защо младежите не са излезли от микробуса, за да й помогнат?

Чачо поклати глава.

— Казаха, че всичко е станало много бързо, а и са били изплашени. Сторило им се „нереално“. Мисля, че освен това са били притеснени, задето са се забавлявали в задната част на един микробус, вместо да са на училище. И двамата учат в местната гимназия в Бъкхед. Били избягали от часовете — обясни тя.

Съпругата на съдията е била отвлечена от екип професионалисти и за нас това беше голям пробив. От това, което успях да прочета, докато пътувах насам, при останалите отвличания не е бил забелязан подобен екип от мъж и жена.



Тагове:   чернова,


Гласувай:
1
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rousse101
Категория: Видео
Прочетен: 7726
Постинги: 32
Коментари: 1
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031